Today Tonny, Doreen and I are in Bwaise, in an area also known as KiMombasa – famous for its nightlife. We are shadowing Jajja Nakimera. Jajja in Luganda means Grandmother and it is a designation signalling respect from the younger members of society at large. “My husband is here!” she exclaims as she gives Tonny and the rest of us big hugs. You see, Tonny comes from the same clan as Nakimera’s deceased husband hence, as many African cultures dictate, she can jokingly get away with assigning that position to him too as a sign of loyalty and respect. Nakimera is a bubbly seventy-year old grandmother who has lived in Bwaise for just over forty years. She came to Bwaise when the area was still an undeveloped wetland with few people. She has an especially wicked sense of humour which even I can get despite my limited understanding of Luganda. She lives with her four grandchildren.

Like most of our shadowees, Nakimera tells us she can no longer afford to eat matooke on a regular basis. Most days she prepares maize porridge (posho) and potatoes with greens or beans instead. Today she is teaching her granddaughter Nakimuli how to steam the posho and sweet potatoes. When we ask why Nakimuli is not at school, Nakimera tells us that her granddaughter cannot go to school for now because she cannot afford the school fees. So she has decided in the meanwhile to teach Nakimuli how to cook food whilst she tries to raise the money for school fees. When Tonny asks her why she insists on steaming the posho and potatoes, Nakimera replies with a twinkle in her eye, “… never marry a woman who just boils food Tonny, such a woman is not worth her bride price. All food should be steamed like this. It’s hard work but it’s also a sign of a good woman.”

Nakimera and Nakimuli prepare the food on a three-stone stove, the kind that is used in many a rural home across Africa as well as on a normal clay charcoal stove which has been retrofitted to take timber instead of charcoal. Her kitchen is on one side of an outdoor shed, the other side of the shed serves as her food-selling counter. Nakimera makes a livelihood selling fresh vegetables and cooked meals to the community. Her cooking is renowned in the area so she also makes a living cooking for those who do not have time to cook for themselves. She points out that although it is getting harder to provide adequate food for her family, she appreciates the food donations that people she cooks for give her. She has a plot of land about 15km outside Kampala where she grows potatoes, tomatoes and other vegetables for consumption and selling but she highlights that she struggles to go there now as her back is giving her problems.

She uses timber off-cuts from a nearby furniture factory for cooking. Charcoal is too expensive and the timber off-cuts are usually free unless there has been a power cut. A power cut would mean that there are no timber off-cuts available since the factory would not have been running. That is usually not much of a problem for Nakimera as she usually collects a lot of timber and stores it on top of her cooking shed. For water, Nakimera’s family gets their water from Nabukalu well like most other households in Bwaise. “I once had a yard tap installed in my compound,” she says as she points to a small mound of cloth and sand across the compound, “… but the monthly bill was too high so I asked them to come and disconnect the tap. I could not afford to pay 80 000 shillings a month just for water. Now we get our water from Nabukalu well like everyone else.”  Of the frequent floods that Bwaise is infamous for, Nakimera points out that although she lives right next to the storm drain, she has flood-proofed her home over the years by putting sand bags and building a protected entrance. “I know people say water is life unless you live in Bwaise, but I have managed to protect my home so far” , she adds.

As Tonny and I discuss the shadowing session at a later date, we come a sobering realisation: that Nakimera is just one of an emerging type of citizen in African cities – that of the vulnerable elderly. Somehow we were under the mistaken impression that this was a distinctly Western phenomenon. Colonial African cities were not designed with aging native populations in mind. The thinking then was that natives came to the city to work and once they reached retirement age, they would return to their rural homes and live out the rest of their lives there. Whilst post-colonial state and city governments have unwittingly retained this outlook (partly due to the low life expectancy in many African countries), the reality is that there is an absolute (if not proportional increase) in the number of the urban elderly; and this increase is in the absence of adequate social policy and security systems (Amin Kamete, 2007, see http://nai.uu.se/about/organisation/annualreport/annual_report_2007.pdf).

Furthermore, Nakimera and others like her have been robbed of the support of their children and extended family (the assumed main support structure for the elderly in African societies) by wars and disease. When we asked Nakimera of the whereabouts of Nakimuli‘s parents, a brief cloud of sadness passed over her face, as she related how she has lost eight of her nine children over the years. “These children have no one but me, and I am getting too old as well”  she said. So the elderly remain as the main livelihood-earners for their grandchildren even as they are increasingly unable to work. Age is therefore a compounding dynamic in the vulnerability of households to fuel poverty, food insecurity and water quality and environmental problems at the urban Nexus in cities like Kampala.

 

Уязвимите възрастни хора в африканските градове – една сутрин, прекарана с Джаджа Накимера в Бвайзе

Публикувано от Пейшънс Мгуни на 03/11/2017

Днес аз, Тони и Дорийн сме в Бвайзе, район, познат и като КиМомбаса – известен със своя нощен живот. Ние ще наблюдаваме Джаджа Накимера. Джаджа на луганда означава баба и това е широкоизползвано обръщение, изразяващо уважение от по-младите членове на обществото. „Съпругът ми пристигна!”, възкликва тя, докато горещо ни прегръща. Разбирате ли, Тони идва от същия клан като починалия съпруг на Никимера и затова, както е в много африкански култури, тя може на шега да му даде и тази роля като знак за лоялност и уважение. Накимера е седемдесетгодишна баба, която живее в Бвайзе от повече от четиридесет години. Пристига в Бвайзе, когато районът все още е бил неразвити влажни земи с малко хора. Тя има особено дяволито чувство за хумор, което дори аз мога да разбера, въпреки ограниченото си познаване на луганда. Живее с четиримата си внуци.

Подобно на повечето хора, които наблюдаваме, Накимера ни споделя, че вече не може да си позволи редовно да яде матооке. В повечето дни тя приготвя царевична каша (пошо) и картофи със зеленчуци или боб. Днес тя учи внучката си Накимули как да задушава пошо и сладки картофи. Когато попитахме защо Накимули не е на училище, Накимера ни каза, че внучката й в момента не може да ходи на училище, тъй като тя не може да си позволи училищните такси. Така че тя е решила междувременно, докато се опитва да събере парите за училищна такси, да научи Накимули как да приготвя храна. Когато Тони я пита защо настоява да задушава пошото и картофите, Накимера отговаря с блясък в очите си: “…никога не се жени за жена, която само вари храната, Тони. Такава жена не си струва булчинската цена. Всяка храна трябва да бъде задушавана по този начин. Това е тежка работа, но също така показва една добра жена.”

Накимера и Накимули подготвят храната на печка с три камъка – каквато се използва в много селски домове в Африка, както и на обикновена глинена печка на дървени въглища, която е била реконструирана, за да гори на дърва вместо на въглища. Кухнята й е от едната страна на външен навес, а другата страна на навеса служи като сергия за продажба на храна. Накимера си изкарва парите като продава пресни зеленчуци и готвени ястия на общността. Нейните ястия са известни в района, така че тя също изкарва пари като готви за тези, които нямат време да си готвят сами. Тя ни споделя, че въпреки че й става все по-трудно да осигури адекватна храна за семейството си оценява безплатната храна, давана й от хората, за които готви. Тя има парцел на около 15 км. извън Кампала, където отглежда картофи, домати и други зеленчуци за консумация и продажба, но подчертава, че вече й е трудно да ходи до там, тъй като гърбът й създава проблеми.

За готвенето тя използва отпадъци от дървен материал от близка фабрика за мебели. Въглищата са твърде скъпи, а дървените отпадъци обикновено са безплатни, освен ако не е имало прекъсване на електрозахранването. Прекъсването на електрозахранването означава, че няма налични дървени отпадъци, защото фабриката не работи. Това обикновено не е голям проблем за Накимера, тъй като тя събира много дървен материал и го съхранява на покрива на готварския си навес. Водата си семейството на Накимера получава от кладенеца на Набукалу като повечето други домакинства в Бвайзе. “Някога имах инсталиран кран в двора си“, казва тя, сочейки към малка купчина от плат и пясък в двора “… но месечната сметка беше твърде висока, затова ги помолих да дойдат и да изключат кранчето. Не можех да си позволя да плащам 80 000 шилинга месечно само за вода. Сега вземаме водата си от кладенеца на Набукалу като всички останали.” По темата за честите наводнения, които създават лоша слава на Бвайзе, Накимера посочва, че макар и да живее в непосредствена близост до отводнителния канал на бурите с годините тя е защитила дома си от наводнения като е поставила торби с пясък и е изграждила защитен вход. “Знам, че хората казват, че водата е живот, освен ако не живееш в Бвайзе, но досега успявам да защитя дома си“, добавя тя.

Докато Тони и аз обсъждаме сесия за по-нататъшна дата достигаме до една отрезвяваща мисъл: Накимера е само една от новопоявилите се граждани в африканските градове – уязвимите възрастни хора. Някак бяхме под погрешното впечатление, че това е единствено западен феномен. Колониалните африкански градове не са създадени, взимайки предвид застаряването на местното население. Тогава мисленето е било, че местните жители идват в града да работят и когато достигнат възрастта за пенсиониране ще се върнат в селските си домове и ще изживеят остатъка от живота си там. И докато следколониалната държава и градските управници несъзнателно поддържат тази перспектива (отчасти поради кратката продължителност на живота в много африкански страни), реалността е, че има абсолютно (макар и не пропорционално) увеличаване на броя на възрастните хора в градовете; и това увеличаване се случва при отсъствието на адекватна социална политика и системи за сигурност (Amin Kamete, 2007, виж http://nai.uu.se/about/organisation/annualreport/annual_report_2007.pdf).

Освен това, войните и болестите ограбват Накимера и другите като нея от подкрепата на техните деца и разширени семейства (приетата основна структура за подкрепа на възрастните хора в африканските общества). Когато попитахме Накимера за местонахождението на родителите на Накимули, лицето й беше засенчено от кратък облак тъга, докато ни разказваше как е загубила осем от деветте си деца през годините. “Тези деца нямат никой друг освен мен, а аз станавам твърде стара“, спорели тя. И така възрастните хора остават основните хора, изкарващи прехраната на внуците си, въпреки че все повече губят способността си да работят. Следователно възрастта е увеличаваща се динамика в уязвимостта на домакинствата, която захранва бедността, несигурността в осигувяването на храна и качеството на водата, както и екологичните проблеми и техните пресечни точки в градове като Кампала.

Categories: Blog